В ПЛОВДИВ СЕ ОТКРИВА НОВО УНИКАЛНО АРТ-ПРОСТРАНСТВО: ГАЛЕРИЯ А+

На 3 декември 2011 г. от 17.00 ч. в Пловдив се открива ново уникално арт-пространство: галерия А+. Тя е разположена в една от очарователните малки улички на квартал Капана (ул. Загреб 18), точно на гърба на Халите. Основен фокус в политиката на галерията е представянето на разнообразен кръг от млади автори, работещи в класическите кавалетни видове и жанрове изкуства – живопис, графика, пластика, икони и т.н. Освен пловдивски имена участват още художници от Шумен, Стара Загора, София, Бургас. Представителни от това поколение са Любомир Кръстев, Велизар Димчев, Димитър Шопов, Христо Жеков и други. Техните произведения кореспондират с картини на утвърдени пловдивски имена като Димитър Мицев, Христо Стойчев, Маргарита Джарова и други. Артистичната спойка между тези две поколения, разделени от няколко десетилетия помежду си, ще се осъществи от представители на едно междинно поколение художници като Онник Карамфилян, Венета Маринова, Димитър Къркеланов, Димитър Чонов, Кирила Георгиева, Митко Железаров и други.
Амбицията на галерия А+ е да работи както с автори в началото на творческия си път, така и с художници, които по стечение на конюнктурни обстоятелства са извън фокуса на медийното внимание, да припомня позабравени днес качествени автори от предходни поколения и да показва произведения на художници от други художествени центрове в България и чужбина. Този широк диапазон от творчески поколения, пластически почерци, материали, формати, изобщо естетика, ще бъде обединен от идеята да се утвърждава един добър художествен вкус, ориентиран към нови художествени тенденции, който в същото време поддържа топла връзка с добрите параметри на традицията.
Галерия А+ стартира с една обща представителна мащабна експозиция, впоследствие в културния ѝ афиш могат да се видят тематични, общи и самостоятелни изложби.

За връзка с организаторите: 0887 136 827

Галерия А+

Book Review: Bitter Lemons by Lawrence Durrell

Lawrence Durrell journeyed from Britain to Cyprus in the mid-1950s. He describes his experiences on the island as well as the landscape and culture. He gives an inside look at some of the political turmoil that was taking place at the time. I particularly enjoyed the few passages in the book that mentioned some of the Biblical events that took place on the island. Apparently there is still a tradition on the island that describes how Paul and Barnabas ate olives as they were traveling to a village. In another place it mentions where Barnbas was buried. I cannot say that I really enjoyed the political aspects of the novel. The author mentions in the introductory pages that this is not a political book. It really isn't, but it was impossible to write about this particular period in time without mentioning how the political events of the day were shaping everyday life. There was a strong anti-British element which ultimately resulted in independence from Britain after the days covered in the book.

КОГАТО КРИЗАТА СВЪРШИ...

Когато кризата свърши, с нейния край не започва раят, а опустошението от ада.

Стефан Пеев

И ТОЛКОЗ ЧЕРНИ МИСЛИ МИ ТЕЖАТ...

Димчо Дебелянов (автор на изображението Борис Ангелушев)

Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.

Тук първи път чух възглас: — престани:
да вярваш и да дириш — забранен е
на любовта плодът — и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.

И днес аз бродя в тоя скръбен град —
едничък дом на мойта скръб бездомна —
аз бродя за утехата нерад —

и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.

Димчо Дебелянов
ПЛОВДИВ

Карен Джамбазов, Николета Трайкова | РИНОСИНУИТИТЕ – ЧЕСТО СРЕЩАНА, НО НЕРАЗПОЗНАВАНА ПАТОЛОГИЯ В КЪРМАЧЕСКАТА И МАЛКАТА ВЪЗРАСТ

Риносинуитите в кърмаческата и малката детска възраст (от 0 до 6 г.) са много чести заболявания, но в по-голямата част остават несвоевременно диагностицирани. Този факт се дължи на редица обективни причини. Заболяването се развива в хода на остра респираторна инфекция, която маскира симптомите на риносинуита. Обикновено от общопрактикуващите лекари се постават диагнози като протрахиран ринофарингит, остатъчни явления след остра инфекция на дихателните пътища, заден ринит и др. Поради близост на симптоматиката (запушен нос, хъркащо дишане, носна секреция, кашлица) с други чести заболявания в тази възраст се поставя диагнозата уголемени или възпалени аденоидни вегетации и детска алергия. Рано приложените антибиотици замъгляват клиничната картина. Друга причина е недооценяване голямата честота и нецеленасоченото им търсене, особено в кърмаческата възраст. Все още е неизживяно старото становище, че в тази възраст не са развити околоносните кухини, следователно те не боледуват. Прецизната диагностика на риносинуитите е възможна при колаборацията между общопрактикуващи лекари, педиатри и подготвени оториноларинголози.
Познанията върху детските риносинуити у нас в последните години се разшириха чрез статии и консенсуси, но проблемът не е цялостно осветлен в съвременни аспекти в монография близо около 40 години.
Изхождайки от нашата ежедневна практика за честотата и големите диагностични трудности при тези заболявания в кърмаческата и малката детска възраст, в настоящия труд се опитахме да систематизираме данните от литературата и нашия опит по проблема. Целта ни е да подпомогнем общопрактикуващите лекари, педиатрите, пулмолозите, алерголозите и оториноларинголозите в поставянето на своевременна, прецизна диагноза и в избора на правилно лечение на риносинуитите в кърмаческата и малката детска възраст.
Книгата е предназначена както за специалисти в областта на оториноларингологията, така и към общопрактикуващи лекари.

РИНОСИНУИТИТЕ – ЧЕСТО СРЕЩАНА, НО НЕРАЗПОЗНАВАНА ПАТОЛОГИЯ В КЪРМАЧЕСКАТА И МАЛКАТА ВЪЗРАСТ
Автори: Карен Джамбазов, Николета Трайкова
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Карен Джамбазов, 2011 г.
© Николета Трайкова, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-33-5 | мека корица | 92 стр. | цена 9.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

Миряна Янакиева. ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА. Пенчо Славейков – „Сън за щастие“

Монографията представлява първи опит за цялостно изследване на Славейковата творба „Сън за щастие“. Анализът обхваща в зададената от поета последователност всички стихотворения, които изграждат смисловата и художествена цялост на „Сън за щастие“. Чрез съпоставка с други близки по форма произведения от българската и от чужди литератури е обосновано предложението „Сън за щастие“ да се определи жанрово като лирическа книга. Отстояван е възгледът, че в „Сън за щастие“ се откроява определен лирически модел, който в „разпръснат“ вид присъства и в голяма част от останалите творби на Славейков. Изследвани са връзките между „Сън за щастие“ и антологиите „На Острова на блажените“ и „Немски поети“. „Следи“ от „Сън за щастие“ са потърсени и в други Славейкови текстове, като например неговите „Пътни очерки“ или писмата му до Мара Белчева. Книгата е предназначена за научни специалисти, учители, студенти, ученици в хуманитарни гимназии и хуманитарни паралелки, както и за всички, които се интересуват от проблемите на българската литература. Доц. д-р Миряна Янакиева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Ръководи направление „Теория на литературата“ в Института за литература на БАН. Има дългогодишен опит като преподавател по български език и литература. Води занятия по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на редакционната колегия на сп. „Български език и литература“. Основните ѝ научни интереси са свързани с областите: проблеми на литературознанието от ХХ–ХХI век; отношенията знак и смисъл, литература и истина, литература и други изкуства; анализационни подходи към литературния текст; междутекстовост. Сред публикациите ѝ са книгата „Теория на литературата. От Платон до постмодернизма“ (в съавторство), редица статии по теория на литературата и българска литература в сп. „Литературна мисъл“, „Български език и литература“ и различни научни сборници.

ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ – „СЪН ЗА ЩАСТИЕ“
Автор: Миряна Янакиева
Рецензенти: проф. Никола Георгиев, доц. Александър Панов
Българска. Издание I. 2011 г.
Издателство „Контекст“, Пловдив
© Миряна Янакиева, 2011 г.
© Издателство „Контекст“, Пловдив, 2011 г.
ISBN 978-954-8238-35-9 | мека корица | 208 стр. | цена 9.90 лв.

Поръчка чрез КНИГИТЕ.НЕТ

ОТ РОДНИЯ КЪТ ДО ГРОБА.
Пенчо Славейков – „Сън за щастие“

е вече част от библиотечния фонд на десет от най-престижните университета в САЩ:

1. Yale University, New Haven, CT
2. University of Washington, Seattle, WA
3. The University of Chicago, Chicago, IL
4. The University of Kansas, Lawrence, KS
5. University of Wisconsin at Madison, Madison, WI
6. Stanford University, Stanford, CA
7. Harvard University, Cambridge, MA
8. University of Virginia, Charlottesville, VA
9. Columbia University, New York, NY
10. University of North Carolina – Chapel Hill, Chapel Hill, NC

Book Review: The Moravians in Labrador

This book, written by an unknown person and published in the mid 1830s, details the missionary efforts of the Moravian Church among the Esquimaux (aka Eskimo) people of Labrador. The work details what like was like among the natives and missionaries. Food was sometimes difficult to come by. After the Moravian missionaries had been there a few years, they finally got to the point that a ship arrived from England once a year. The hardships were incredible, but the Moravians did appear to have a great deal of success in evangelizing the Eskimos. There seemed to be quite a bit of repetition in the book, and there was a lot of what I would call "padding" or "fluff" in the text by including conversations, particularly those of a spiritual nature, which probably were not exactly as they are written. I would have preferred a more concisely written historical account. It's difficult to provide a rating to a book that was written in another time and probably for another purpose other than that which I read it. In the end, I chose to rate it by today's standards. While the book contains glimpses into the culture and into the evangelization efforts, there is little here that would compel an individual to read this account. A journal article or book essay containing the essence of the historical and cultural nuggets and written in a style more engaging for late 20th or early 21st century readers would be much more engaging.

ОТ ИНТЕРНЕТ ДО ГУТЕНБЕРГ 1996

Умберто Еко

[откъс]

Until now I have tried to show that the arrival of new technological devices does not necessarily made previous device obsolete. The car is goes faster than the bicycle, but cars have not rendered bicycles obsolete and no new technological improvement can make a bicycle better than it was before. The idea that a new technology abolishes a previous role is too much simplistic. After the invention of Daguerre painters did not feel obliged to serve any longer as craftsmen obliged to reproduce reality such as we believe to see it. But it does not mean that Daguerre's invention only encouraged abstract painting. There is a whole tradition in modern painting that could not exist without the photographic model, think for instance of hyper-realism. Reality is seen by the painter's eye through the photographic eye. Certainly the advent of cinema or of comic strips has made literature free from certain narrative tasks it traditionally had to perform. But if there is something like post-modern literature, it exists just because it has been largely influenced by comic strips or cinema. For the same reason today I do not need any longer a heavy portrait painted by a modest artist and I can send my sweetheart a glossy and faithful photograph, but such a change in the social functions of painting has not made painting obsolete, except that today painted portraits do not fulfill the same practical function of portraying a person (which can be done better and less expensively by a photograph), but of celebrating important personalities, so that the command, the purchasing and the exhibition of such portraits acquire aristocratic connotations. This means that in the history if culture it has never happened that something has simply killed something else. Something has profoundly changed something else. I have quoted McLuhan, according to which the Visual Galaxy had substituted the Gutenberg Galaxy. We have seen that few decades later this was no longer true. McLuhan stated that we are living in a new electronic Global Village. We are certainly living in a new electronic community, which is global enough, but this is not a Village - if by village one means a human settlement where people are directly interacting each other. The real problems of an electronic community are the following: (1) Solitude. The new citizen of this new community is free to invent new texts, to cancel the traditional notion of authorship, to delete the traditional divisions between author and reader, but the risk is that - being in touch with the entire world by means of a galactic network - one feels alone.... (2) Excess of information and inability to choose and to discriminate. I am used to saying that certainly the Sunday NYT is the kind of newspaper where you can find everything fit to print. Its 500 hundred pages tell you everything you need to know about the events of the past week and the ideas for the new one. However, a single week is not enough to read the whole Sunday NYT. Is there a difference between a newspaper which says everything you cannot read, and a newspaper which says nothing, is there a difference between NYT and Pravda? Notwithstanding this, the NYT reader can still distinguish between the book review, the pages devoted to the tv programs, the Real Estate supplement, and so on. The user of Internet has not the same skill. We are today unable to discriminate, at least at first glance, between a reliable source and a mad one. We need a new form of critical competence, an as yet unknown art of selection and decimation of information, in short, a new wisdom. We need a new kind of educational training. Let me say that in this perspective books will still have a paramount function. As well as you need a printed handbook in order to surf on Internet, so we will need new printed manuals in order to cope critically with the World Wide Web. Let me conclude with a praise of the finite and limited world that books provide us. Suppose you are reading Tolstoj's War and Peace: you are desperately wishing that Natasha will not accept the courtship of that miserable scoundrel who is Anatolij; you desperately wish that that marvellous person who is prince Andrej will not die, and that he and Natasha could live together happy forever. If you had War and Peace in a hypertextual and interactive CD-rom you could rewrite your own story, according to your desires, you could invent innumerable War and Peaces, where Pierre Besuchov succeeds in killing Napoleon or, according to your penchants, Napoleon definitely defeats General Kutusov. Alas, with a book you cannot. You are obliged to accept the laws of Fate, and to realise that you cannot change Destiny. A hypertextual and interactive novel allows us to practice freedom and creativity, and I hope that such a kind of inventive activity will be practised in the schools of the future. But the written War and Peace does not confront us with the unlimited possibilities of Freedom, but with the severe law of Necessity. In order to be free persons we also need to learn this lesson about Life and Death, and only books can still provide us with such a wisdom.

Винаги досега съм се опитвал да покажа, че навлизането на нови технологии не прави предишните непременно остарели. Колата се движи по-бързо от велосипеда, но тя не го превръща в отживелица, а и никоя нова технология не прави велосипеда по-добър, отколкото е бил преди. Идеята, че всяко нововъведение обезсмисля и отменя ролята на предишното е прекалено опростено като начин на мислене. След изобретението на Дагер художниците не чувстват вече задължението като едни занаятчии да представят действителността такава, каквато смятаме, че я виждаме. Това, обаче, не означава, че само откритието на Дагер насърчава развитието на абстрактното изкуство. Цяло направление в модерната живопис не би могло да съществува без фотографския модел, а именно хиперреализмът, при който реалността е видяна от художника през погледа на фотографския обектив. Разбира се, появата на киното и на комиксите освобождава литературата от задачата на традиционното представяне на повествованието. Но ако има нещо като постмодерна литература, то нейното съществуване до голяма степен е повлияно от появата на комиксите или киното. По същата причина днес, аз нямам нужда от сериозен портрет, нарисуван от модерен художник, мога да си направя достоверна и луксозна фотография. Но промяната в социалната функция на рисуването на портрети не го прави старомодно, отхвърляйки днес неговите практически функции (които могат да бъдат изпълнени по-добре и по-евтино от фотографията), но за известните личности поръчването и излагането на портретите придобива аристократичен привкус. Това означава, че в историята на културата никога не се е случвало така, че нещо просто да убие нещо друго. Нещо коренно е променило нещо друго. Подразбрахме от Маклуън, че Visual Galaxy ще замени Gutenberg Galaxy. И ние видяхме след няколко десетилетия, че това не е било далеч от истината. Маклуън твърдеше, че живеем в едно електронно глобално село1. Да, ние наистина живеем в едно ново електронно общество, което е достатъчно глобално, но то не е село. В селото хората директно взаимодействат едни с други. Истинските проблем на електронното общуване са следните: 1. Самотата. Новият гражданин на тази общност е свободен да създава нови текстове, незачитайки теорията за авторството, премахвайки традиционната преграда между читател и автор. Рискът е в това - бидейки във връзка с целия свят, като в една галактическа мрежа – човек се чувства сам. 2. Излишъкът от информация и неспособността да я подбираме и преценяваме. Например: Sunday NYТ безспорно е вестник, в който можете да намерите всичко, което би могло да бъде отпечатано. Неговите 500 страници съдържат онова, което бихте искали да научите за събитията от изминалата седмица, както и за тези които предстоят през следващата. Както и да е, цяла седмица няма да ви стигне да го прочетете. И каква е разликата между вестник, който казва всичко, което няма да успеете да прочетете, и такъв, който не казва нищо, каква е разликата между Sunday NYТ и „Правда“? Въпреки това, читателят на NYT все още може да разграничи рецензията на книга от телевизионната програма или от обявите за продажба на имоти. Интернет потребителят няма същите умения. Ние днес не сме в състояние от пръв поглед да разграничим достоверните извори на информация от налудничавите. Нуждаем се от нова форма на критически умения, на още неусвоено умение за селектиране, за отсяване на информацията, казано накратко – нова мъдрост. Нуждаем се от нов вид обучение. Позволете ми в тази връзка да кажа, че книгите все още имат първостепенна функция. Така, както се нуждаем от напечатаното ръководство за сърфиране в Интернет, така ще се нуждаем и от наръчник, за да се справим критично с Мрежата (World Wide Web). Позволете ми да приключа с похвала за ограничения свят, който книгите ни предлагат. Предполагам, че сте чели "Война и мир" на Толстой: имали ли сте отчаяното желание Наташа да не приема ухажването на жалкия негодник Анатолий, прекрасният принц Андрей да не умира и да живеят с Наташа щастливи завинаги... Ако имахте "Война и мир" в хипертекст, можехте да пренапишете тази история, както ви се иска, можехте да създадете безрой варианти на "Война и мир", в които Пиер Безухов успява да убие Наполеон или, в съответствие с предпочитанията ви, Наполеон нанася съкрушително поражение на генерал Кутузов. Уви, в книгата това е невъзможно. Вие сте задължени да приемете предопределеното, осъзнавайки, че не бихте могли да промените Съдбата. Хипертекстът и интерактивният роман ни позволяват да проявим свобода и творчество и се надявам, че такъв вид творческа дейност ще бъде практикувана в училището на бъдещето. Написаната "Война и мир" не ни предоставя неограничени възможности за свобода, но ни изправя срещу суровия закон на неизбежното. За да бъдем свободни личности, ние ще трябва да научим този урок за живота и смъртта и само книгите все още могат да ни предоставят такава мъдрост. Превод: Милена Катошева 1 Умберто Еко има предвид книгата на Marshall McLuhan „The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man“ (1962). [↑ о б р а т н о]

Умберто Еко

Целият текст на статията в: UMBERTOECO.COM

Is recently-deceased poet Ruth Stone related?

Someone over on LibraryThing posted about poet Ruth Stone's death in one of the discussion threads. As I read her obituary, I noticed that she was born Ruth Perkins. The obituary also listed her father as a printer and part-time drummer named Roger Perkins. Since I'm descended from John Perkins and Judith Gater who immigrated to New England, I thought I'd do a little quick and dirty genealogical research to see if she might be related.  Since the obituary showed she was born in 1915, I decided to start with the 1920 census.

I found Ruth in the Roger M. Perkins household, living at 507 18th Street in Roanoke, Virginia. [Roger M. Perkins household, 1920 U.S. Federal Census, population schedule, Roanoke Jefferson Ward 2, Roanoke (Independent City), Virginia, ED 23, dwelling 316, family 376, p. 18A; NARA microfilm publication T625, roll 1912; digital image, Ancestry.com, accessed 25 November 2011]  Other family members present were her mother Ruth, a brother named Edgar A., and a sister named Elsie J. This census confirmed that her father had been a printer. This dwelling was a rental property and another family lived there as well. (Family 375 of dwelling 316 was the Vona S. and Mable Carmel family.)

Armed with the information that her father Roger was born about 1892, I turned to the 1910 census. I located Roger in his father Edgar A. Perkins' household in Indianapolis, Indiana at 307 Olive Avenue. [Edgar A. Perkins household, 1910 U.S. Federal Census, population schedule, Indianapolis, Ward 9, Marion Co., Indiana, ED 169, dwelling 214, family 217, p. 9B; NARA microfilm publication T624, roll 368; digital image, Ancestry.com, accessed 25 November 2011] The name of the street is a bit illegible, so I might discover that it is something else if I took the time to locate a map of Indianapolis from that time period. However, this is quick and dirty work, so I decided to just give it my best guess.  Roger was the oldest child of Edgar A. and Hattie Perkins. (It was recorded as a first marriage for both parents.) Three brothers (Harry, Edgar A., and Rodney), two sisters (Dorothy and Jennie W.), and one servant (Glenn Arend) are also enumerated in the household.

The family was living at 1906 Broadway in Center Township, Indianapolis, Marion County, Indiana in 1900. [Edgar A. Perkins household, 1900 U.S. Federal Census, population schedule, Indianapolis, Marion Co., Indiana, ED 38, dwelling 278, family 300, pp. 13A, 13B; NARA microfilm publication T623, roll 387; digital image, Ancestry.com, accessed 25 November 2011] By the way, you may be interested to know that Roger probably picked up his printing trade from his father as Edgar's occupation is listed as printer.

It was now time to find Edgar's parents in the 1880 census. I found Edgar living in the Ellsbury Perkins household at 104 English Avenue in Indianapolis. [Ellsbury Perkins household, 1880 U.S. Federal Census, population schedule, Indianapolis, Marion Co., Indiana, ED 126, p. 622B; NARA microfilm publication T9, roll 296; digital image, Ancestry.com, accessed 25 November 2011]. Interestingly enough, Ellsbury was also listed as a printer. It appears that Roger was the third generation printer in the family. Ellsbury's wife is Emily. Other children besides Edgar in the household include sisters Olla, Bessie, and Norma and brothers Arthur and Harry.

The family was enumerated twice in the 1870 census, both times in Ward 8 of Indianapolis. This time Elsbury was called Asbury in one and "A." in the other. A nice name discrepancy to clear up! [Asbury Perkins household, 1870 U.S. Federal Census, population schedule, Indianapolis Ward 8, Marion Co., Indiana, ED 2, dwelling 25, family 26, p. 480A; NARA microfilm publication M593, roll 339; digital image, Ancestry.com, accessed 25 November 2011] and [A. Perkins household, 1870 U.S. Federal Census, population schedule, Indianapolis Ward 8, Marion Co., Indiana, dwelling 70, family 70, p. 407A; NARA microfilm publication M593, roll 341; digital image, Ancestry.com, accessed 25 November 2011]. The expected children were present, although Olla is called "Ollie" in these censuses.

Hoping to locate Elsbury's parents, I went back to 1860. I only located his presumed mother in this one (since relationships are not specified on this census) in Rushville, Rush County, Indiana. [Nancy Perkins household, 1860 U.S. Federal Census, population schedule, Rushville, Rush Co., Indiana, dwelling 122, family 122, p. 507; NARA microfilm publication M653, roll 294; digital image, Ancestry.com, accessed 25 November 2011]  "Elsberry" was the oldest child in the household and had already taken up the printing trade. Two sisters are listed, Laura and Mary E. Mary E. was age 9, so I can presume that I might be able to locate Elsbury's father in the 1850 census.

I discovered Elsbury in the Levi Perkins household in Rush County, Indiana in 1850. [Levi Perkins household, 1850 U.S. Federal Census, population schedule, District 97, Rush Co., Indiana, dwelling 471, family 471, p. 406B; NARA microfilm publication M432, roll 170; digital image, Ancestry.com, accessed 25 November 2011] Levi, Nancy, Elsbury, and Laura are all present. Levi is listed as a laborer.

Since I had exhausted the censuses where every household member was listed and knew that it would take extensive digging to make progress on my quest to discover whether or not I was related to the recently deceased poet, I decided to take the shortcut that all of us criticize when we see it on "Who Do You Think You Are?" I decided to see if I could go back several generations all at once with an online tree. I used WorldConnect's trees for this project and hit "pay dirt" with the Sheehan Clan tree that I found at http://wc.rootsweb.ancestry.com/cgi-bin/igm.cgi?op=GET&db=:3306581&id=I895. I will just give a quick summary of my findings from this point onwards. You may click through to the tree and see the complete information. I am listing the information as it appears on this tree. All locations should be verified to make sure that they exist as stated at that time in history.

It appears that Levi Perkins died about 1852. The tree's author claims that Levi was serving as the Rush County jailor at the time of his death and that his wife Nancy continued in that role for the next 9 years. It is interesting that no occupation was listed for Nancy in the 1860 census, so I'm unable to verify this without checking records in Indiana.

Levi's father was Newton "Ute" Perkins who was born February 1792 in Lincoln Co., N.C.  Newton's father was Augustus Perkins who was born in 1763 in Lincoln Co., N.C. and died 5 September 1834 in Rushville, Rush Co., Indiana. Augustus' father was Robert Biggen Perkins who was born 16 Mar 1734/35 in St. George Parish, Baltimore Co., Maryland and died 6 April 1823 in Lincoln Co., N.C. Robert's father was Richard  Perkins who was born 18 Dec 1713 in St. George Parish, Baltimore Co., Maryland and died 9 July 1789 in Lincoln Co., N.C. Richard's father was Richard Perkins who was born 9 July 1689 in Mosquito Creek, Baltimore Co., Maryland and died 5 August 1772 in Rowan Co., N.C. Richard's father was Richard Perkins who was born 1663 in Mosquito Creek, Baltimore Co., Maryland and died 2 May 1706 in Swan Creek, Baltimore Co., Maryland. Richard's father was the immigrant, Chauncey Perkins, born 1645 in England.

The minute the research started going into the Carolinas, I was fairly certain that this was not going to be a line that went back to John Perkins and Judith Gater of New England.  This, however, was a fun way to spend a couple of hours avoiding the Black Friday madness!

Book Review: Black-Eyed Susan by Jennifer Armstrong

Ten-year-old Susie lives with her family on the Dakota prairie in a sod house. Her mother is very unhappy with life on the frontier and quite obviously misses her family and a more affluent life-style back East. Susie wants to find something to cheer up her mom when she and her dad go to town to purchase another quarter section of land. An encounter with a family moving further west proves to be the prescription for her mother's misery. This is a well-written children's novel that does a good job of describing the hardships faced by the pioneer settlers of the Dakota Territory. The author has done a good job with historical research to make the novel accurate in regards to homesteading and other period details. I do question if the target audience would appreciate this work as much as adults. It probably lacks the action younger readers require to hold interest.

ТАЙНАТА КАТО ТАЙНА

Фьодор Достоевски

Бих искал да прочета още веднъж „Бели нощи“ от Достоевски. Но така, както ги прочетох за първи път на 18 години. С безумния възторг и трепета на младия човек, усетил, че се докосва до нещо неподозирано и голямо. Нещо, което надхвърля пределите на собствения му свят и го предизвиква да търси. Да търси какво? Най-лесно е да се отговори така – истината. Най-лесният отговор обаче почти винаги е подвеждащ. Когато сме влюбени, ние не търсим истината, търсим тайната. И не за да я разбулим в разсъжденията си, а за да я изживеем в пълнотата ѝ – като тайна. Трябва да си ултрамодерен човек, за да не вярваш в тайната и да не разбираш значението ѝ за живота.

Откакто прочетох статията на Десислава Желева в КУЛТУРА, не преставам да мисля върху едно от твърденията на авторката: „същността на четенето вече е изгубило първоначалния си смисъл“. Опитвам се да се съглася. Или да възразя. Но признавам, че ми убягва най-важното – отговорът на въпроса за същността на четенето. И може би в този миг, мислейки си за „Бели нощи“, за Достоевски, за читателското ми минало и настояще по-ясно долавям същността на четенето – а тя е пред нас: може би четем, за да се научим как да опазваме тайната като тайна.

Стефан Пеев

Thanksgivings of My Younger Years

Marian Pierre-Louis made a comment on Facebook about expecting about 40 people for Thanksgiving dinner that made me think back to my younger days when we had extended family gatherings at either our house or at my paternal grandparents' home. When the gatherings were at our home, the usual attendees included my family, wives of my brothers once they were married, both sets of grandparents, some of my maternal grandfather's brothers and their families, and even my dad's brother's family. We could always count on one of the neighbors across the street showing up about the time dessert was served as well. When the gathering was at my paternal grandparents' home, the gathering included my paternal grandparents, our family (including my brother's wives once they were married), my dad's brother's family, and many of my grandfather's brothers and sisters and their families. Sometimes some of my grandmother's extended family members would also be present. There might even be a friend or two of my grandparents there who weren't related. At some point around my pre-teen to early teen years, the gatherings changed a bit. The attendees tended to be my parents, my brothers, their wives and children, surviving grandparents, my dad's brother and his wife, and my mom's brother and his wife once they moved back to Mississippi. Although you might say that the addition of aunts and uncles did make it an extended family gathering, it did not resemble the gatherings of the older days when we had trouble finding places for all the foods and desserts that were brought.

My maternal grandfather always had to have his ambrosia at the holidays. Ambrosia, as I remember it, consisted of oranges and coconut flakes, with each serving topped by a maraschino cherry. We always had turkey and ham. Of course, we had southern cornbread dressing. There was some form of sweet potato, either a casserole or candied sweet potatoes. (I preferred the casserole.) Later, we often had a butternut squash casserole instead of or in addition to the sweet potatoes. There would be green beans and/or English peas. There would be a relish tray that had pickles, olives, and things like that. (I usually skipped that one.)  We would have cranberry sauce. It was usually the canned variety. There would often be some sort of sweet salad such as a cranberry salad, "Tops" salad (which had pistachio pudding, cottage cheese, pineapples, and cool whip, I think), or maybe one that had an orange jello base to it.  There might even be another vegetable or savory salad. There would be deviled eggs for those who wanted them. We all looked forward to Mom's homemade rolls at Thanksgiving. For dessert, there would be pecan pies and either pumpkin or sweet potato pies (sometimes both). There would usually be some sort of cake also.

We try to incorporate some of those traditional items in our holiday celebrations while adding a few things that my nieces and nephews will eat nowadays. It's almost impossible to find foods that everyone will eat so we have to offer more variety in many cases. This year we'll be having the turkey, ham, dressing, cranberry sauce, sweet potato casserole, green beans, rolls, pumpkin pie, and pecan pie from the traditional meal. We'll be substituting my sister-in-law's fruit salad for the ambrosia. We'll add a hash brown casserole to the mix. I haven't decided whether or not to add some English peas or not yet. It probably depends on how many actually show up and whether some would prefer them to the green beans.

Let me wish each of you a Happy Thanksgiving! I hope you are celebrating with family.

Book Review: The Brass Dolphin by Caroline Harvey

Lila Cunningham learns that her father has borrowed money against their home and that now the bank is repossessing it. Her employer and friend owns a home in Malta that they never use so they decide to send Lila and her father there. They arrive at a time just before World War II breaks out. It isn't long until they are taking cover from the bombings. Lila had begun working for a Count who was a historian, but she begins helping a new friend with her hospital in the city after the war erupts. Lila also begins to see a different side to her father. I really enjoyed most of this World War II story which had some of the feeling of a romantic suspense while not being pretty light on the romance and with more of a war theme than the darker suspenseful tones. Ultimately I did not like the manner in which the book was resolved and lowered my rating because of it. (I gave it 3 out of 5 stars.)

САНДРО БОТИЧЕЛИ

Сандро Ботичели | Раждането на Венера (детайл)

Алесандро ди Мариано ди Вани Филипепи (1445-1510), по-известен като Сандро Ботичели (на италиански Sandro Botticelli), е италиански художник. Наследява прякора си, който означава „Бъчвичката“, от пълния си по-голям брат. Ботичели е един от най-големите италиански живописци от Флорентинската школа, творил по времето на Ранния Ренесанс. Създава картини по митологически — „Раждането на Венера“, „Пролет“ (1478) — както и по християнски мотиви. По-късните му произведения са мрачни и драматични.



Източник на информацията и на снимките: УИКИПЕДИЯ

КАТАЛОГ на издателство КОНТЕКСТ | 2011 година

Отваряне на каталога

Сваляне
За сваляне на каталога използвайте десен бутон на мишката
и последваща команда
SAVE LINK AS
или
SAVE TARGET AS
[в зависимост от вида на браузера]

Book Review: A Light In the Storm by Karen Hesse

Full Title: A Light in the Storm: The Civil War Diary of Amelia Martin of Fenwick Island, Delaware
Author: Karen Hesse
Series: Dear America
Publication Information: New York: Scholastic, 1999.

***SPOILER ALERT: This review will contain spoilers.*** Amelia Martin is the 15-year-old daughter of the assistant lighthouse keeper off the coast of Delaware as this diary begins in late 1860 and continues through 1861. She turns 16 in the book She keeps the first watch at the lighthouse.Delaware is a border state in the issue over slavery. Much of the Southern part of the state is aligned with the South, while the north tends to be more aligned with the Union. A group of runaway slaves makes Amelia realize the magnitude of the differences in her parents. Her mother believes the slaves should be sent back to their owners. Her father believes they should be helped to freedom. While Amelia has agreed with her mother in the past, something about her encounter with them makes her realize that her father is correct. It isn't long before South Carolina secedes from the Union--something that Amelia considers completely unacceptable. Other Southern States follow South Carolina's lead gradually. The tension at home begins to mount. Her mother becomes more withdrawn over time and has physical and medical problems. Her mother eventually moves in with Amelia's ailing grandmother. Her father serves divorce papers on her mother. I really enjoyed this look at the tensions in a divided community due to the war. In several places, Amelia referred to what was happening in Tennessee to Union supporters during this time. Since I live a section of Tennessee that had strong Union sympathies, these mentions were interesting. However, there was some unevenness to the writing. I felt that the author used a 20th century solution to the marriage problem. Divorce was not as commonplace in the 19th century as it is in 21st century America, and while it was not unheard of, they were more difficult to obtain. I felt the author made it too easy, even in the strained relations due to ideologies. I also felt that the diary ended rather abruptly and that its conclusion was in an awkward place and that it should have continued until one of the major events in 1862. I also felt that the Epilogue wrapped things up a little too tidily and left little room for the reader's imagination of what the future might have been for those persons mentioned in the diary. It's a good, but not a great, work of fiction.

RUNNING FENCE

Христо Явашев

Христо Владимиров Явашев (известен като "Кристо") е български художник, роден в Габрово, който създава пространствени художествени инсталации.
От 1953 учи в Художествената академия. През 1957 емигрира. Използва опаковането като художествен похват. Опаковал е моста Пон Ньоф в Париж, Райхстага в Берлин и др. С все по-мащабни творби, и не само опаковки, изкуството му се категоризира като Environmental Art, изкуство на средата. Всичките му работи съществуват временно, невъзможно е да се запазят - с което са сродни с "пърформанс артс". Произведенията му не са обект на продажба; не се представляват от агенции и не са свързани с дарения, подкрепи, реклами, доброволци. Приходи няма и от продажба на плакати, на автографи, на сувенири, на книги или филми. Доходите му са единствено от скиците и подготвителните чертежи за негови работи, които се ценят и се продават на високи цени.

Running Fence, Sonoma and Marin Counties, California, 1972-76

Официален сайт

Google Reader Sharing

I've been using Google Reader now for several years, but the recent changes incorporating sharing with Google+ have left me at a loss as to how I can define my circles so that only those persons who are interested in seeing my shared items will be troubled with them. I read a variety of blogs. Not all of these blogs are genealogy-related. I know that many people will not care to read many of the topics in my feeds, yet I struggle to know which persons really do want to read them. With the old Google Reader, only my close friends who followed me received my posts. Now with the circles feature, everyone in a circle receives something. I've considered various options such as creating a circle of only persons in a circle who express interest in posts, but that might leave some people who really want to see these out. Another is to just send it to everyone in a circle that is defined for the topic (such as genealogy); however, some might consider it SPAM particularly if they've already read the post through their reader. How do I know which genealogists also share other interests and might be interested in being added to a circle of another interest? Another option is to abandon use of sharing altogether. I really think that Google+ really didn't think this change through before implementation. I'm curious as to how others are handling this sharing -- or have you just abandoned sharing?

МЕЖДУКНИЖНИ ВОЙНИ

АУТОПСИЯ НА ЕДНА КНИЖАРНИЦА, НАПРАВЕНА ОТ САМАТА КНИЖАРКА

Какво се случва в книжарниците днес, когато томовете на Стайнбек, оценени на 5 лева, дишат прахта по автобусните спирки, подредени небрежно в кашони от банани, а по-младият читател е заинтригуван единствено от съдбата на земни момичета, влюбени във вампири, от върколаци, зомбита или демони?
Нима някой още смята, че, влизайки в книжарница, винаги е наясно с каква точно книга ще излезе?!? Нека да помисли пак. Манипулацията дебне от всяка страница, ъгъл и витрина.

Книжарницата като културен център е прекрасен, но вече илюзорен образ. На фона на търговската действителност, тя не е нищо повече от търговски обект, зад който стоят хора, които могат да продават както месни и млечни продукти, така и творби на руски класици. Единственото необходимо, според тях, е добър маркетинг, добри връзки с ключови издателства и добро разположение на книжарницата. Най-логичното място за всичко това са търговските центрове.
Романтичната представа за тихото място с много книги, където всеки може да иде и да остане насаме с автора си, е тотално разбита от хората в Мол-а, които влизат в книжарницата със същата неориентираност и незаинтересованост, с която го правят и в магазина за обувки, магазина за бельо и в „Била”.

Въпросът отдавна не е дали хората четат. Те винаги са четели и ще продължават да го правят – четат надписите по автогарите, програмата за телевизионните канали, сметките си за парно отопление, а от пет-шест години и книги на Хорхе Букай, Паулу Коелю и д-р Христо Мермерски. Романите на Коелю отдавна се превърнаха в задължителното четиво. Харесваха го както деца, които дори не долавяха досадното декламиране на клиширани християнски ценности по клиширан начин, така и възрастни, които с умиление четяха, че когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му съдейства”, макар вътрешно да са били убедени, че колкото и да искаш нещо, почти никой не се интересува от това, камо ли да ти помогне, камо ли да е цялата Вселена.
Паулу Коелю, обаче, стана прекомерно комерсиален и българите се усетиха, че нещо не е наред. Оставиха кратките поучителни романи-притчи и се поогледаха за нещо ново. Тогава настъпи ерата на Хорхе Букай. С брилянтен нюх на бизнесмен, аржентинският писател успя да изцеди с 11.95 лв. всеки втори, влязъл в българска книжарница. Историите му за грешни хора, преминаващи през вътрешен катаклизъм и осъзнаващи себе си чрез него, се котират повече и от любовта между жена и робот, която, разбира се, свършва щастливо, защото какво би могло да застане на пътя на истинската любов?
Каквото и да си говорим за Хорхе Букай и Паулу Коелю, едно трябва да им се признае – проповядват истини, които, ако бяха повлияли и на 5% от техните читатели, фрустрацията из българската читателска маса нямаше да е в сегашните грандиозни мащаби. Но ето тук светва малката лампичка – каквото и да чете българинът, той не го възприема. Докато споделя времето си с „Да се обичаме с отворени очи”, той може твърдо и упорито да си казва: „Да, тук виждам грешките си, ще бъда по-мил и по-позитивен, няма да ругая жена си”, но в момента на затварянето на книгата, той отново става груб, черноглед и ругае света.
Изводът? Че българинът не само не чете качествени в литературно отношение книги, но пък и те не му повлияват.

Това до голяма степен се определя и от физическото разположение на книжарниците. В по-големите търговски центрове в София има по поне две книжарници на конкурентни вериги (Orange, Public, Book Trading или Ciela), което прави борбата за надмощие между тях ожесточена. След като очевидното поле за развиване на книжарски бизнес се явяват моловете, книжарниците трябва да бъдат натруфени търговски. Това директно изпраща Хорхе Букай на витрина, Стефани Майер на стената с бестселъри, а трилърите-еднодневки - по предните маси с най-популярните книги, защото стилът им е непретенциозен, леснодостъпен, а идеите, които, представете си, проповядват, са достатъчно универсални, за да се харесат от всеки средностатистически читател. Завидно лесно манипулиран, потребителят най-често купува това, което е попаднало първо в ръцете му.
А какво ще попадне в ръцете му, най-често е елегантно договорено от издателите с мениджърите на търговските обекти. Ето как напълно неуспешна книга може да ви се усмихва от всеки рафт и закачливо да ви намига, докато не попаднете в коварния й плен. Който ще продължи не повече от 20 страници и ще ви коства поне 15 лева.
Търговски погледнато, в това няма нищо лошо. Но докато книжарниците се мъчат да излязат на печалба (след като имат да преборват разходи, като наем за помещение от поне 400 кв. м., заплати за минимум 6 души персонал на всеки обекти и още 10 души в офисите, а стойността на стоката надскача 2 млн. лв.), същността на четенето вече е изгубило първоначалния си смисъл. Необходимостта от повишаване на продажбите зачерква необходимостта от разпространяване на качествена литература. Вирджиния Улф диша праха на Мулдашев. Порочното колело се върти все по-бързо, а шансът някой да се измъкне от него и да счупи маховика му изглежда нищожен.

Неподредеността и несигурността в търговията с книги създават много проблеми, които засега ни предпазват от истински страшните изводи. Читателят е въвлечен в игра на пари, където книгите са сведени до средство, независимо от съдържанието и посланието си. Така, ако силно преувелича, бих могла да кажа, че друг диктува какви да сме, тикайки в ръцете ни книги, които просто развиват бизнеса му.

Десислава Желева

Публикувани са извадки от статията на Десислава Желева
Целият материал можете да прочетете в: КУЛТУРА.БГ

Book Review: Iron Lake by William Kent Krueger

The discovery of the town's judge's body is the impetus that springs former sheriff Cork O'Connor back into action. He is partially Anishinaabe Indian. The frigid northern part of Minnesota is the setting for this mystery that takes place just prior to Christmas. His marriage is in trouble. He claims to want reconciliation even though he pursues an affair with a local waitress named Molly. As the story unfolds, many characters are in danger. More murders are revealed. A native American concept called "Windigo" plays an important role in this novel. I found this to be an interesting read, full of action. While I think there are some elements of the plot that could have been a bit tighter, the action was sufficient to move it forward. The use of the native American concepts reminds me of author Tony Hillerman's use of them. The unique setting of Krueger's novel provides contrast to the deserts of Joe Leaphorn and Jim Chee.

Jonathan Edwards: Model Father?

As I was processing a gift collection, I ran across a rather interesting book entitled Marriage to a Difficult Man: The "Uncommon Union" of Jonathan and Sarah Edwards written by Elisabeth D. Dodds. It's a title that was already in our collection. The book is described as a "blend of family guidance book, sociological study, psychologically- and devotionally-oriented American historical biography" on its dust jacket. The dust jacket goes on to reveal that his children really loved him. She offers Jonathan and his wife as examples of parents to modern readers as parents who had found the balance between permissiveness and discipline in their child rearing. (The book was written in 1971.) It really sounds like a fascinating read about the man who penned one of the most famous sermons of all time, "Sinners in the Hands of an Angry God." Although the book lacks footnotes, there is a bibliography with references sorted by chapter in the back. The content appears to be mostly historical with "modern" application to its readers. This book is going on my "TBR" (to-be-read) list. It probably offers a fascinating glimpse of what life was like living in a clergy family in colonial New England. Since I had a few ancestors that fit that category, I'm hoping to find some background that might be useful in my ancestors' story.

Book Review: Fever 1793 by Laurie Halse Anderson

This is an excellent piece of historical fiction about the yellow fever epidemic in Philadelphia. The narrator is an early teenage girl named Matilda whose family operates a coffeehouse. When the fever hits, many persons begin fleeing the town. Readers will empathize with Matilda as she encounters the attitudes toward fever victims and the treatments, may of which were ineffective, that were used. The author does a good job of bringing the historical elements to life. She explained that Philadelphia was the largest city in the United States at the time and brought the death toll to life for readers when she explained how many were expected to die early in the book. I suspect that the book will be enjoyed by some younger readers and not by others, but this book would be a great springboard for discussion in classes of the epidemic, medical treatments, etc.

ОТКРИТОСТ

Самата структура на философския дискурс и мислене на Хайдегер е близка до гръцката (Сократ, Платон) и може да се изрази чрез гръцкото διαλεγομαι = обсъждам въпрос чрез разговор (“... да обсъдим въпроса “Какво е това - философията?” чрез разговор”). Този начин на раз-съждение полага пред участниците (и между тях) един предмет (нещото), към който участниците се насочват (тръгват на път), за да го уловят (схванат) в неговата същност (тоест в неговото тук-присъстващо-битие). Самият предмет е вече наличен, той е пред (и преди) участниците в разговора. Нужно е да се намерят думите (ο λογοι) или по-точно словата, които ще го изяснят, тоест ще придадат яснота или откритост на тук-присъстващото-битие (нещото, предмета). Това е особено говорене, особено събеседване, в което думите не именуват (не назовават), не предричат, не вещаят (тоест думите престават да бъдат думи и знаци на нещата), а остават предмета (тук-присъстващото-битие) да заговори в нас, да се открие в нас чрез θεωρειν (тоест чрез съзерцанието на откритостта). Защото наличният предмет за разговор еднакво говори както за себе си, така и за нас, защото той е дотолкова, доколкото и ние сме, защото той и ние сме едното, тоест съществуващото в битието. Защо е нужно тогава нещото да се изследва в διαλεγομαι? Защото чрез питането и об-съждането трябва да се снемат от нещото всички привидности, всичко неясно, тоест само в изследването чрез питането и изследването на самото питане може да се стигне до откритостта на нещото.

Стефан Пеев

ХАЙДЕГЕР И НАЦИЗМА

Мартин Хайдегер (1889–1976)

Сигурен съм, че има хора, които ще объркат снимката на Хайдегер с образа на Хитлер. Всъщност тази обърканост е симптоматична. Мартин Хайдегер е член на националсоциалистическата партия на Германия до края на Втората световна война. Но нацист ли е той? Въпросът е хубав, защото поражда повод за размисъл и аналогии.

ХАЙДЕГЕР И НАЦИЗМА

Адолф Хитлер става Канцлер на Германия на 30 януари 1933. На 21 април 1933 Хайдегер е избран за Ректор на Университета във Фрайбург, приемайки позицията на следващия ден, а на 1 май 1933 Хайдегер става член на НСДАП.
На 23 април 1934 се отказва от ректорството, като подава оставка, която е приета на 27 април. Той обаче остава член на факултета, а също и на нацистката партия до края на войната.
През тази една година Хайдегер не назначава двама евреи след конкурси с оправданието, че били по-слаби като подготовка от другите кандидати. Той също маха наслова на книгата си, който е представлява посвещение на учителя си по философия Хусерл, който е евреин (наслова обаче е върнат в поствоенните издания). Хусерл е получил покана и позволение за неприсъствие в университета още преди Хайдегер да стане ректор, и по-късно Хайдегер ще отрича, че му е забранявал достъп до библиотеката. Все пак двамата прекъсват тяхното близко познанство, за което Хайдегер твърди, че вече е било развалено.
Хайдегер охладнява в личните си отношения и с Ясперс, чиято жена е еврейка.
При все това след като се отказва за по-малко от една година от ректорството, той поддържа дългогодишна връзка със своята докторантка Хана Аренд, също еврейка и не участва в никакви нацистки прояви, горене на книги и прочее. От 1934 до края на войната Хайдегер не се занимава с политика.
Обвързването му с националсоциализма вече след войната води до неговата денацификация и забрана да преподава, като решително влияние изиграва рецензията на философските му възгледи, направена от предишния му приятел философа Карл Ясперс за комисията по денацификация. В нея Хайдегеровата философия се преценява като опасна и двусмислена в политическо отношение. Въобще "прогресивната" общественост започва един дълъг дебат „за“ и „против“ Хайдегер и защо той не е устоял, не се е държал настрана от нацизма. Хайдегер от своя страна е вече сред най-търсените и публикуваните немски философи и със самочувствието на голям учен, каквото самочувствие през 33-та е нямал, се обръща против течението и отказва да се покае за членството си в партията и ректорството.
Скоро забраната бива отменена и Хайдегер става отново един от личностните центрове на философията в Германия.

Източник на текста и снимката: УИКИПЕДИЯ

Стефан Пеев

Are we headed toward a "Paperless Society"?

Years ago when I went to library school, I remember reading an article about the world becoming a "paperless society." I believe the term was coined by F. W. Lancaster in an 1978 book entitled Toward Paperless Information Systems. (There's a bibliography which includes many of Lancaster's writings on the topic on the Wikipedia article for "paperless society.") At the time, most of us in the class could not envision such a thing happening. Of course, now most of us can envision it and fear the day it happens. As I was reading the Chronicle of Higher Education's blog this morning, I was reminded of that article. Marc Prensky has written an article entitled "In the 21st-Century University, Let's Ban Books."  I have to admit that the thought still scares me. I've seen many books that don't format well on electronic devices, particularly those with footnotes. I much prefer footnotes (or end notes) as used in The Chicago Manual of Style rather than the internal references used by the style guides produced by MLA and APA. Those of us in genealogy use footnotes all the time in our writing. OCR scanning does not handle footnotes well. When you get to a footnote, it appears right where it appeared in the text of the book. The reader has to figure out where this is and try to figure out where the footnotes end so that he can resume the sentence he has been reading. I wish publishers producing Kindle and other format e-books would recognize this and convert footnotes to end notes (at least at the chapter level) before publishing the electronic format of the book. It is such a simple process to do with most Word processing programs. Of course, it's less of a problem if the book is delivered as a PDF. There are some books that don't lend themselves well to ePub and MOBI formats because of the nature of their contents. A style guide, such as Elizabeth Shown Mills' Evidence Explained is one such book. These formats would not preserve the indentations, etc. that are seen in a carefully formatted print publication. One also has to wonder what would happen to books that contain transcriptions of probate and other court cases and such where the case name is bracketed on one side and the content begins on the other. I know that moving print books to storage is in the long range plans of many academic libraries who have embraced the e-book. It's a scary thought, not only from the aspect of losing such a cherished medium, but also from the aspects of job security and the availability of books to those who really cannot afford them. If academic libraries take the lead on this, it won't be long until public libraries follow them down this "slippery slope."

В ДЪНОТО НА ТАБЛИЦАТА

19 май 2011 г. XIII национална научна конференция под наслов „Словото – митове и (без)крайности”. Участници и жури

Някъде там, на края, едва забележимо зад множеството студенти, млади докторанти и техните научни ръководители съзирам и собствения си образ. Хем ми е весело, хем самоиронично: и си казвам с намигане „Какво пък. Понякога е добре да приемеш да бъдеш в дъното на таблицата“.
А истината е, че да правиш книги за хора, които търсят познанието, е несравнимо удоволствие.

Стефан Пеев

Източник на снимката: Лингвистичния клуб в ПУ

Book Review: The Xibalba Murders by Lyn Hamilton

Lara McClintoch is taking a break from the antique business after a recent divorce from her husband. She doesn't want him to be able for him to obtain a larger divorce settlement. When a friend asks her to come to Merida, Mexico, she does so, even though she doesn't know a lot about the nature of what he wants. When she arrives, he cancels their first dinner and then disappears, turning up dead. The Mexican officials confiscate her passport so that she can't leave the country. She doesn't have a lot of faith in the investigator, so she begins an investigation of her own, placing herself in danger. It was a fun read that I couldn't put down. I'm not sure that I ever sorted all the characters fully in my mind though. I'm not sure if that is because of the rapidity of my reading or if that would have been the case had I read it in a slower manner. I do believe that some of the characters were developed more than others. It's not my favorite in the series, but it's worth the read if one is interested in the Mayan culture.

СТЕФКА КОСТАДИНОВА

СТЕФКА КОСТАДИНОВА
Световна рекордьорка в дисциплината скок на височина
Световният ѝ рекорд от 209 см, поставен на Световното първенство по лека атлетика в Рим през 1987 година, и до днес не е подобрен.
Носителка на 7 златни медала от световни първенства
Европейски шампион в зала и на открито
Олимпийска шампионка от Атланта (САЩ) – 1996 година

Стефан Пеев

Източник на снимката: SPORTING-HEROES.NET

P.S. Лично за мен Стефка Костадинова е българският спортист № 1 на ХХ век.

On County Heritage Books

Over the weekend, someone posted to that Alabama Genealogy Network on Facebook about the Heritage Books that were available for each county. The minute I saw the post, I immediately thought back to my own experiences with such books. I waited awhile to see what people would post. To my surprise, no one was cautioning people about accepting the undocumented contributions without verifying the information through their own research. Finally, I could stand it no more and posted a word of caution to those who seemed to think they may have stumbled onto some sort of resource that was going to solve all their brickwalls. I encouraged them to verify the information because there is a lot of erroneous information that is submitted.

Let me share a couple of examples of such problems. I had a brick wall on one family line. I had researched just about every person within several counties with the same surname in an attempt to resolve that brick wall. I had a promising lead in a county that was a little south of where my family lived, but then there were some things that cropped up as I was researching the family to the south that made me realize that I had some serious negative evidence that this family was not related to mine. I stumbled across a Heritage Book from the county and found a submission that tied that family to mine. I contacted the researcher for her evidence that she had connecting the two families. She sent me what she had, and I realized she had made a jump in her research without fully studying all the evidence. I explained my concerns to the other researcher. DNA has since proven that we could not be related in the manner in which she stated because the two lines have different markers. However, that particular erroneous connection is there in the Heritage Book, and I'm sure there will be others who take it to be the truth simply because it is in print, and they don't take the time to verify the information.

In another case, the wrong first name is attributed to my great great grandmother. I had tons of information stating that her first name was Nancy. The person who submitted the article said that her name was Nora. I have never seen one record of the time that shows her name as Nora. (Most of the records simply use an N. plus her middle name or her middle name alone; however, I do have several that list her first name as Nancy.) I attempted to contact the person at an e-mail address I found online, but I never received a response. To make matters even worse, someone (either her or another person who found the article in the heritage book) purchased a second grave marker to accompany the original marker which listed her only as "& wife." Now we have a marker that permanently identifies her by the wrong first name because someone did not look at all the evidence of what her name was. The person who submitted the article is a very distant cousin who was probably trying to remember some of the childhood stories of the family and remembered the name wrong or confused the name with another person. Most of the remainder of the article did seem to rely mostly on family tradition, so I'm fairly certain she didn't really research much and just wanted to have our ancestor honored. It would have been nice if this person had done an exhaustive search of resources before publishing erroneous information.

I have a third family included in another heritage book. The line is so garbled in the narrative that one is better off completely ignoring that contribution. Even a simple census search for any year will reveal some of the errors in that essay. There are gaps in generations as well in that submission.

Too often these sorts of mistakes are included in the heritage books by someone who means well but really does not perform the reasonable exhaustive search, misinterprets evidence, etc. Do I completely ignore the books? No. I simply use them for clues and hints as I would any secondary source. I have also found that the historical information on various communities in the county is often of better quality than the individual family essays. One still needs to verify that type of information to the best of his ability.

I don't really get excited when I stumble across a heritage book. I recognize it for what it is. I do get excited when I research in original records or when I'm able to build a case using a combination of records. It's a shame that the motivation behind these was to "sell books" rather than to produce well-documented family histories. Maybe one of these days someone will insist that submissions meet genealogical standards. Until then, I'll probably continue to do most of my research before looking at the heritage books.

ХИПОТЕЗА – ВЪПРОС

Ако днес под някаква форма се върне робовладелството, бихте ли приели да сте робовладелец?

Стефан Пеев

Източник на снимката: УИКИПЕДИЯ

Book Review: Eggs Benedict Arnold by Laura Childs

One of the co-owners of the funeral home turns up dead on his own embalming table. He's someone everyone in the town loves, so no one can quite figure out who would have a motive to murder him. As Suzanne and Sheriff Doogie investigate, they turn up a wide range of possibilities and motives. I enjoyed this second installment in the Cackleberry Club series even more than the first. The girls' reaction when visiting an abandoned cemetery is one that many genealogists such as myself often have. There are lots of red herrings. This is one that will keep many readers guessing to the very end, even if they read a lot of mysteries.

Book Review: I Am Half-Sick of Shadows by Alan Bradley

It's nearing Christmas, and in order to keep the family in house and home, the Colonel has agreed to allow a movie crew to shoot on location at Buckshaw. The star of the show is one of the most famed actresses of the time. It's about 40% of the way into the book before we get to the corpse. Needless to say, 11-year-old Flavia will get involved in the investigation. This is the first in the series where Flavia has spent the majority of the time at Buckshaw. I enjoyed this change. Flavia is always a delight! I enjoyed all the literary references in this installment. While the book is set during the Christmas season, it's a book that can be enjoyed year-round. I would encourage reading the earlier books before reading this one because there are some things that will be appreciated only by those who have followed the series. This review is based on an advance uncorrected proof provided by the publisher through LibraryThing's Early Reviewer program with the expectation that a review would be written. 4 out of 5 stars.

КАЗАНО С УСМИВКА И САМОИРОНИЯ

Живея в държава, в която магистралите започна Тодор Живков (генерален секретар на ЦК на БКП), а финалната им лента ще пререже неговият бодигард.
... ... ...
Животът понякога е ужасяващо кратък :)
... ... ...

Стефан Пеев

Източник на снимката: ЕУРОЧИКАГО.КОМ

Book Review: The Shallows: What the Internet Is Doing to Our Brain

Author: Nicholas Carr
Publication Information: New York: W.W. Norton, 2010.

Nicholas Carr, like many others, noted that attention spans are on the decrease. He notes changes in the print media brought about by the age of the Internet. Many newspapers have gone under; others have declared bankruptcy. Formats have changed for both newspapers and magazines to make the experience more Web-like. He acknowledges that sometimes it is even difficult to remain focused on a blog post which is more than a few paragraphs long. He notes the presence of e-readers, but at the time he wrote the book, they had not gained the full audience they have now so he didn't feel that they were influencing reading that differently. There is much to think about in this book because Carr also analyzes the experiences of previous generations and the changes they experienced. One of the most thought-provoking sections is one which shares the results of research on multitasking. I think this title would create great discussion among faculty members. I'm not sure that I agree with all conclusions he makes. I find that I am able to stay concentrated and focused while readings books and e-books on my Kindle reader. I am sometimes overwhelmed by information coming to me by way of the Internet through Facebook or my RSS reader for blogs, newspapers, etc. I find that I'm able to often read a headline and pass up an item. I do have trouble staying focused on longer blog posts because I am usually more pressed for time when I'm reading these online items. I realize the need to be offline, so I've prioritized reading and find other ways to keep myself from staring at a screen (both computer and television). I think that the author alludes to the Internet's ability to be addictive, but he probably doesn't address it forcefully enough. This is an important book that is certain to be discussed for years to come.

ИНТИМНОСТ

В парка момиче и момче се целуват. Той е впил устни в устните ѝ, тя е затворила очи и се е отдала на опиянението. Телата им леко се гърчат в ритъма на желанията и страстта. В този миг двете тела запълват пространството, което неумолимо са приватизирали. Тази пейка, това дърво и тази част на деня са собственост на тяхната страст.

... ... ... ... ... ...
Всяка интимност предполага екстатичност. Екстатичността е всъщност условие, без което интимността е невъзможна. В интимността ние донасяме и отнасяме едновременно, влагаме и биваме вложени, обгръщаме и сме обгръщани. В интимността ние сме тук и там едновременно. А в най-дълбоката си същност интимността е акта на снемане на бремето на времевостта от нашия живот. Времето за влюбените не тече в естествения си физически или физиологически смисъл, то има собствен ход, собствен смисъл и това не е субективно-психологическо изживяване, а равнище на стазис, до което само влюбените са в състояние да се докоснат. В любовното отношение спонтанно долавяме, че светът има и други измерения, че неговото тук и сега е само един от аспектите на пребиваването на смисъла в душите ни.
... ... ... ... ... ...

Стефан Пеев

Източник на снимката: ДРИНКИН-ПАРК

СЪРЦЕВИНА

Човешкият живот трябва да има сърцевина. Всички пътеки и посоки трябва да тръгват от един център, за да има смисъл завръщането.

Стефан Пеев

Източник на снимката: БАРЕЛС.БГ

Book Review: K.C.: A History of Kansas City, Missouri

Authors: A. Theodore Brown and Lyle W. Dorsett
Publication Information: Boulder, Colorado: Pruett Pub. Co., 1978.

This is a rather dry and tedious read. It focuses on the political history of the city and very little on its settlement, progress, and other things that would have made it a more engaging read. It is also flawed by its lack of footnotes/endnotes. The authors do have a list of sources used for each chapter at the end of the book, but the failure to tie these references to specific points is a major failure.

МАТЕМАТИКА НА МЕЧТИТЕ

Събирай мечтите си и ще получиш една голяма мечта... Само се научи да сумираш правилно: 1+1 = 1 голямо, а не на две малки нещица.

Стефан Пеев

Източник на снимката: МИРОГЛЕД.КОМ

P.S. Това не е урок по математика.

КОГАТО СЕ НУЖДАЯ ОТ ДРУГИЯ

Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост, а когато сме зависими, не можем да избираме. А без избор няма свобода. А без свобода няма истинска любов.
Хорхе Букай

Не знам дали действително тази мисъл принадлежи на Хорхе Букай. Възможно е. Поне така казва УИКИЦИТАТ.
Мисълта звучи красиво. И силно. А всяка красива и силна мисъл впечатлява. И всяко изразително впечатление вцепенява сетивата ни и размътва критичността ни. Кой ли не би се подписал под думите, че без свобода няма истинска любов. Но дали свободата е гаранцията за любовта? И за коя свобода говорим? За свободата от другия? Такава свобода не съществува. И никога няма да съществува за индивида. Щастието да бъдем човешки същества е в нашата обвързаност. И не щастието, а тъкмо кризите – големите, истински световни кризи – би трябвало да ни научат на това, че щастието не е в собствената ни самодостатъчност. Дали някой ден апологетите на съвременните теории за щастие ще узреят за тази идея?

Стефан Пеев

Източник на снимката: БГПАРТИ.КО.ЮК

Do You Want to Visit 19th Century Maine?

I heartily recommend reading Sarah Orne Jewett's classic work, The Country of Pointed Firs. I recently read this book which is available as a free download for most e-readers, including my Kindle. I loved the author's descriptions of the landscape and vegetation of the area of coastal Maine which she called "Dunnet Landing" in the book. It features descriptions of change by many of the residents of the area as they tell their story to a vacationer who is staying in the schoolhouse during the summer months.

И ТРИТЕ ТЕЗИ – СЛОВО, СМИСЪЛ И СЪВЕСТ... За литературата изобщо, за човека Откъс

И трите тези - слово, смисъл и съвест – не са възможни, ако не съществува “истина”. Всеки знае, че словото може да послужи и за да се излъже. Обаче как да излъжем някого, ако той не е очаквал да чуе истината за това, което го интересува? Така че лъжата не може да действа сама. Тя употребява истината, “преструва се” на истина, иначе не би постигнала целта си, не би “станала” лъжа.
От друга страна, има фантастични твърдения, фантастични – или просто фиктивни – образи, изработени със слово, и накрая – цели художествени произведения, които не са буквално “истинни”. Персонажите и събитията не са се “случили” (от историческа гледна точка). И все пак те имат смисъл. Те не са лъжа, защото не въвеждат никого, който очаква да чуе истина, в заблуждение. Те не се “преструват” на истинни. Създателят им предварително е дал знак, че това са просто словесни изработки, произведения на изкуството, създадени с думи, а не “съобщения” за нещо случило се. Но с това, че имат смисъл, те се опират на истината. Смисленото е онова, което “би могло” да бъде и исторически истинно, то някак отпраща и към исторически истинни неща, и дори помага те да бъдат забелязани. Безсмисленото обаче не отпраща към нищо, то “нищо не означава” и поради това няма връзка с истината. А тъй като не може да се престори на истина, не е и лъжливо.
Така че словото би могло да бъде и лъжливо, но само ако някой допуска съществуване на истина.
[Там, където виждаме смисъл, очакваме истина - може би защото истината е причина за “смислеността”. Или казано с образ (използван някога от Платон) – смислеността е сянка, чието начало е слънцето на истината. Когато казваме, че смисленото е “правдоподобно”, имаме предвид, че то може да е сянка на нещо исторически “случило се”; макар че може и да не е, ако онова, което хвърля сянка, не е онова, което си представяме, гледайки очертанията на сянката. Във всеки случай то е невъзможно без източника на светлината, който “открива” кое какво е, и причинява сянката].
Последно, съвестта е непременно истинна. Тя “съдържа” истина (светлина!), “открива” кое какво е (дали е добро или зло). Тъй като “да се допиташ до съвестта си” значи да пожелаеш истината относно това, дали вършиш добро или зло.
И тъй, нека се съгласим, че човекът е същество, основано на слово, смисъл и съвест.

Николай Гочев

Пълния текст вж. в: НИКОЛАЙ ГОЧЕВ | сайт
Източник на снимката: СЕГА.БГ

КАРЕН СВАСЬЯН:Я охотно и согласился, призвав его тут же проверить свою оценку на таблице умножения, тоталитаризм и нетолерантность которой возмутительны сверх всякой нормы

Когда я преподавал философию в Инсбрукском университете, мне пришлось пережить и выстоять студенческую демократию. Это было на семинаре по теории познания. Я говорил о Платоне и неоплатонизме, как вдруг один студент принялся мне возражать. Я попытался в мягкой форме внести ясность, заметив, что его представления о теме произвольны и что, прежде чем рассуждать о Платоне, неплохо бы почитать Платона. Реакция оказалась острой. Он сказал, что таково его мнение. На что мне пришлось напомнить ему, что мнения свои он волен высказывать где угодно, но только не здесь, в университетской аудитории, в которой (по крайней мере в отведенные мне часы преподавания) мнениям нет места, а есть место знаниям, или если мнениям, то таким, в основе которых лежат знания. Не думает же молодой человек, что на экзамене мне вдруг пришло бы в голову оценивать его мнения! После этого стало вдруг тихо, и он обвинил меня в тоталитаризме. С чем я охотно и согласился, призвав его тут же проверить свою оценку на таблице умножения, тоталитаризм и нетолерантность которой возмутительны сверх всякой нормы. Мне потом сведущие коллеги сказали, что мне повезло, потому что у большинства студентов было, очевидно, хорошее настроение и им, вероятно, пришелся по душе чудак-профессор, осмелившийся им перечить. Это невероятно, но большинство профессоров боятся студентов и заигрывают с ними.

Карен Свасьян

Източник на текста: ЕКСПЕРТ.РУ

Интервюто с Карен Свасян засяга множество теми: от основните източници на неговите собствени философски възгледи през темата за философията и нейното място в съвременното общество до смисъла на познанието и науката днес. При това отговорите на Карен Свасян звучат необичайно и като че парадоксално за всеки, който е склонен да надценява достиженията на XX и XXI век. „Надо вспомнить – споделя Карен Свасян, – что наука начиналась как знание через познание, под таким знаком боролась она с религией и вытесняла ее. Но уже в девятнадцатом веке этот пафос стал выветриваться. Место познания занял агностицизм: постулат принципиальной непознаваемости мира. Дюбуа-Реймон, основатель электрофизиологии и молекулярной теории биопотенциалов, авторитетнейший естествоиспытатель второй половины девятнадцатого века, выразил это в известной формуле «Ignoramus et ignorabimus» («Не знаем и не будем знать»). Интересно в этой формуле даже не столько то, что именно она провозглашает, сколько то, как она это делает. Если такое говорит верующий, это не только понятно, но и нормально. Если говорящий — ученый, то, наверное, впору было бы воспринять услышанное в ключе сожаления или извинения. Пафос науки — пафос знания, незнание может быть здесь оправдано только как промежуточное вынужденное состояние либо — в крайнем случае — как банкротство. Но считать названную формулу нормой и оглашать ее с торжественностью какой-то папской энциклики — это уже извращение“.

Каре́н Ара́евич Свасья́н (арм. Կարեն Սվասյան, 2 января 1948, Тбилиси, Грузинская ССР, СССР) — философ (специалист по истории философии, культурологии и теории познания), историк культуры, литературовед, переводчик и антропософ.
В 1954—1965 учился в средней школе в г. Ереване. С 1965 по 1970 изучал философию, а также английскую и французскую филологию на филологическом факультете Ереванского государственного университета. С 1971 по 1993 являлся младшим, а затем старшим и ведущим научным сотрудником Института философии и права АН Армянской ССР. В 1978 становится кандидатом философских наук («Эстетическая сущность интуитивной философии А. Бергсона»), в 1981 — доктором философских наук («Проблема символа в современной философии»). В 1985 становится профессором Ереванского университета. В 1993/94 лауреат премии имени А. ф. Гумбольдта (Бонн). В 1997 году приглашённый профессор Инсбрукского Университета (летний семестр) на факультетах философии и славистики (курсы по теории познания, теории символа и литературного перевода). С 1993 по настоящее время живет в Базеле, Швейцария, в качестве свободного писателя и доцента. Выступает с лекциями в Швейцарии, Германии, Австрии, Франции и России. Пишет в основном на русском и немецком языках.
Впервые получил широкую известность в качестве составителя, редактора и одного из переводчиков двухтомного собр. соч. Ф. Ницше, вышедшего в России впервые после революции в серии «Литературные памятники» (М., 1990), и автора примечаний и комментариев к этому изданию. Автор книги «Становление европейской науки» (Ереван, 1990). Переводчик и автор комментариев книги О. Шпенглера «Закат Европы. Очерки морфологии мировой истории» (т. 1. М.,1993, т. 2. М., 1998). Переводчик «Сонетов к Орфею» Р. М. Рильке.

Източник на текста: УИКИПЕДИЯ

...И РАЗПРАВЯМ НА МОИТЕ БИВОЛИ | С КОЛКО НЕЖНА ЛЮБОВ ГИ ОБИЧАМ...

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Моя майко и моя кръщелнице,
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз язда през нивите
и по сивите улици тичам,
и разправям на моите биволи
с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите
от безспирния бяг на земята,
ний със всяко дръвче се прегръщаме
и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,
и дървета, и гробища черни
от безкрайните смели приумици
на вечерния ветър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони.

Никола Фурнаджиев

Източник на текста: ЛИТКЛУБ.КОМ

Book Review: A Red Herring Without Mustard by Alan Bradley

Young Flavia befriends a gypsy whose tent burned down. It's not long until the gypsy is injured by an intruder to her caravan. She would have died had Flavia not arrived unexpectedly. Then a local man turns up dead. Flavia finds herself suddenly interested in a religious sect in the area. She puzzles through many clues as well as plenty of red herrings to find the truth. Of course, the Inspector on the case is a bit upset that she keeps contaminating his crime scenes. Flavia's character continues to delight in this installment of the series.

ОТВЪД ПОТОКА НА ВСЕКИДНЕВНИТЕ ИСТИНИ

В миговете на съзерцание Атанас Далчев вижда ясно отвъд текущия поток на всекидневните истини дълбоката същина и умозрителната телесност на идеите на вещите. Такъв подход към света можем да наречем ейдетически. Далчев вижда с вътрешното си зрение не вещите, а техните същини, техните ейдоси. В бялата стая на болницата пред нас израства самата смърт, мъчителното очакване на неизвестното, примирението със съдбата. Времето е оставило навсякъде отпечатъка си: “петна от мухи” и “бразди от прахът и дъждът” по прозорците, а затаеното му във вещите присъствие само усилва усещането за наближаващата вечност на отвъдното (“Болница”).
В стихотворението “Хижи” читателят е изправен пред убийствената монотонност на вечния бедняшки делник, в който “радостта е непозната”.
Образът на вятъра (“Вятър”) е онази сурова виталност, която с първичната си сила се противопоставя на културния космос на подредения от нас свят и ни го представя като произволен.
Всъщност Далчевият лирически герой е изцяло потопен във всекидневието, чиято недействителна видимост постоянно разбулва чрез откриването на присъствието на трансценденталните видимости в тук и сега съществуващото. Този подход на разбулване, разголване или феноменологическа редукция на сетивното до чистата му същност, не може да не промени и самия субект (лирическия герой), чиято позиция във всекидневния свят се оказва зависима от гледната точка към предмета. Така не само лирическият герой съзерцава предметите и се оглежда в тях, но и те като че го гледат, явявайки се проекция на своята същност в душата на субекта. Подобен подход към света е много близък до философската позиция на Мерло-Понти:

“Аз мога да видя един предмет само доколкото предметите формират система или свят и доколкото всеки от тях приема другите около него за наблюдатели на своите скрити страни и като гаранти за постоянстването на тези страни”.

Позицията на Мерло-Понти К. Коев характеризира по следния начин:

“Аз”-в-света на Мерло-Понти е възможно не като “център” на предметите, а като отдаденост на тях до степен те да придобият едва ли не собствена “субективност”.

Най-ясно този подход към света е очертан в стихотворението “Повест”.
Старите моми от едноименното стихотворение са символ на безплодното и безсмислено присъствие в живота, който минава покрай нас безучастно. Навсякъде тук има не символизъм, алегоричност, метафоричност или каквато и да е друга форма на иносказателност, а ейдетизъм - явяване на същината чрез образа, чрез предмета, чрез отделното. Далчев е истинският край на символизма, защото отхвърля отвъдността на отвъдното и я утвърждава като присъствие, като откритост, като енергийно излъчване. Далчевата поезия казва в стихове онова, което Хайдегеровата философия прави чрез философския коментар.

Стефан Пеев